През последното десетилетие в България се наблюдава засилен интерес към висшето образование. Днес в страната същестуват 47 университета, а студентите наброяват повече от 300 000 души. За сравнение може да се посочи, че през 1989 година са съществували само 3 университета, а броя на студентите е бил 89 000. Нарастналият брой на универстите и студентите трудно може да се обясни с високи стойности на университетските дипломи или възможността за намиране на по-добра реализация. Причините се крият, по-скоро, в новите социално-икономически и политически условия които настъпиха след 1989 година. Стагнацията в икономическия живот и появилата се безработица насочи много млади хора към висшите учебни заведения, въпреки съмнителната перспектива за просперитет в повечето от тях. Това като краен резултат допринесе за масовизиране на висшето образование, чиято основна цел се превърна по-скоро в намаляване на социалното напрежение в страната, отколкото в изграждането на професионални кадри. В този смисъл, висшето образование се превърна в ресор на социалното министерство, а не на това на образованието.

Наблюдаващият се процес на масовизация на висшето образование, сам по себе си, би представлявало едно прогресивно явление в нашето общество, ако обаче, той не бе съпътстван с намаляване изискванията на които трябва да отговарят студентите по време на своето следване. Ако към това прибавим остарялата и архаизирана система на получаване и оценка на знанията, почти пълната липса на изледователска и практическа дейност, както и отсъствието на пазар и контрол на образователния продукт - то тогава трудно бихме открили някакви положителни качества на нашето висше образование.

Но какво са всъщност дейсвителните параметри на качесвото на висшето образование в България:

На първо място трябва да споменем, че чрез увеличаване количеството приемани студенти спаднаха критериите, на които трябва да отговарят. Така много хора, които при нормални условия не биха станали студенти получиха такава възможност. За тях висшето образование се првърна в самоцел, а значение имаше единствено получаването на диплома независимо каква точно е тя. По този начин в редица специалности влязоха студенти с малък интерес към тях. Студенти на които е чуждо самото знание, а още по малко склонността към духовни знания. Появи се т.нар. “ефект на разреждане”. Какво точно представлява той:

“Ако в една спиртна напитка се добави разредител то неините начества се влошават”. Този ефект се отнася както за студентите-чрез увеличаване броя на посредствените и некадърните, така и сред преподавателите, част от които са станали такива на блогодарение на своите професионални качества, а за сметка на старата образователна система чиито резултат са самите те.

Върху качеството на висшето образование голямо влияние оказва и системата за придобиване и оценка на знания.Тя е твърде остаряла. Подобни системи в европеиското висше образование са се прилагали преди около половин век и в момента не се практикуват поради явните и насъвършенства. В чисто теоретичен план, тази система не е толкова лоша и може да дава добри резултати. Но какво се получава в действителност: в нашите университети студентите черпят знанията си предимно от лекциите, които изнасят съответните преподаватели т.е. знанията се придобиват в готов вид и в насипно състояние. Като главен критерий за усвояването на нови знания се взема предимно количеството информация и много по-малко нейното качество. Потвърждение за това е и фактът, че при провеждането на семестриални изпити, определящо и основно е количесвото усвоена от лекции информация. Знанието се оприличава единсвено с количесвото факти, които сами по себе си не са признак за наличието на професионализъм.

Но освен знания студентите трябва да придобиват и различни умения. За формирането на различни умения в студентите, днес в Европа се обръща все повече внимание. Такава е и съвременната тенденция в европейското образование-с преход от knowledge-знание към skill-умение.

Начините за формиране на умение за различни и разнообразни, основни от които можем да посочим: извършване на научно-изледователска и практическа дейност; формиране на самостоятелно мислене; възможност за участие в различни семенари, обсъждания, конференции и др.

Една от най-големите слабости на нашето образование е липсата на изледователска и практическа дейност която да съпътства обучението на студентите. Не бива да забравяме, че думата студент произхожда от латинския глагол studentum - изледвам. Отдалечаването на студентите от изледователската и практическата дейност носи само негативни резултати, тъй като обучаваният не може да развие никакви професионални умения, които биха му помогнали в бъдещата реализация. Опити за формиране на някакви умения все пак се правят чрез задаване на самостоятелна работа под формата на доклади, реферати, есета, курсови работи и др. Целта на всички тях е, преди всичко, да се развие самостоятелното мислене на студентие, да се навлезе по задълбочено в материята, да се профилират знанията. Но начина по който се задават и оценяват самостоятелните работи свежда изговянято им до директно преписване на учебниците или в най-добрия случай до компилиране на няколко литературни източници. Причините за тази порочна практика се крият, от една страна в самите преподаватели, които задават темите дословно със заглавието на съответната глава от учебника, убедени че студентите не могат да направят нещо различно. При оценяването на самостояелните работи, преподавателите не си правят труда да ги разглеждат задълбочено поради големия им брой и поради отегчението да четат едни и същи неща. Самото оценяване се извършва по-скоро на базата на написания обем страници, отколкото на качеството на разработката. От друга страна студентите също не се стараят, тъй като последствията както за добрите работи така и за лошите са едни и същи. Мотивацията се губи поради факта, че самостоятелните работи рядко се вземат предвид при балообразуването на семестриалната оценка. Самото поставяне на тази оценка се извъшва основно върху количеството фактологична информация, която студента демонстрира на съотвенния изпит. Заучаването на информацията е за кратко време и става непосредствено преди провеждането на изпита. Поради липса на точен и ясен механизъм за оценяване качеството на подготовка през цялата учебна година, оценката от изпита става определяща и се превръща в единствено мерило за знание. А това силно увеличава субективизма при оценяването, защото не показва перманентната подготовка на обучаващия се и зависи от моментното състояние и емоционален характер на изпитващия.

При такава система на получаване и оценка на знанията не бива да се учудваме, че студентите не могат да получат пълни и системни знания, а качеството на подготовка е повърхностно и посредствено. Чрез тази система не могат да се развият и никакви практически умения необходими за една бъдеща професионална кариера. За сметка на необходимите умения студентите придобиват други, които са напълно адекватни на системата на обучение. Такива като: скоростно писане, разчитане на лош ръкопис, заучаване на голямо количество информация за крато време, склонност към импровизация - все умения които се свеждат до безпроблемното вземане на изпитите. А голяма от изпитите се вземат сравнително лесно, като много е важно наличието на късмет: ”За този изпит учих само един ден и го взех. Добре че не учих повече, иначе щеше да ме е яд ”- тази реплика е често срещана. Чрез нея студентите се радват, че са измамили системета на обучение, така както тя лъже, че ги учи на нещо.

Друг проблем, който се отразява отрицелно върху качеството на българското висше образование е липсата на контрол на образователния продукт от страна на студентите. Те не могат да избират преподавателите си, не могат да изискват смяната на постредствените и некадърните, не могат да участват в изготвянето на учебните програми. В резултат на това преподавателите рядко се съобразяват с качеството на лекциите, които изнасят. Не се чувстват и длъжни да ги представят във вид удоволетворяващ интересите на студентите. На тази картина изглежда нелепо, когато някои преподаватели негодуват, че ги посрещат полупразни аудитории. Но вместо да потърсят причините в себе си, те предпочитат да изграждат механизми, чрез които да задържат студентите в часовете си принудително. Така отношенията между студенти и преподаватели се градят само на зависимостта на първите от вторите, без да има обратна връзка. А не бива да се забравя, че хорариума на лекторите зависи от наличието на студенти и въз основа на него те получават трудовото си възнаграждение. Не бива да пропускаме и фактът, че и досега в България няма изграден пазар на образувателния продукт и не е трудно да си представим, че несъсществуването на такъв ще задълбочи кризата в нашето образование. В крайна сметка, липсата на пазар и контрол на учебния продукт води до неговото рядко актуализиране, трудно реформиране и бавно модернизиране. Това означава застой в развитието на българското висше образование, чиито потребител се явява цялото общество. А всеки застой, както знаем от историята, предизвиква единствено разложение и упадък.